ЕЛИ И ТАЙНАТА ТЕТРАДКА
ГЛАВА 3
В КОЯТО ФЕЯТА РОЗИЧКА СЕ ИЗЯВЯВА КАТО КУЛИНАРЕН КРИТИК
Когато Ели и баба й извадиха готовата питка от фурната, тя беше станала двойно по-голяма и беше придобила красив златист цвят. А как ухаеше само! Ели веднага я разчупи.
– Ох, ох! – извика тя игриво, когато питката опари пръстите й.
– По-полека, чедо! – каза баба Мария. – Почакай малко да изстине, така по-хубаво ще я вкусиш!
Но Ели не можеше да чака. Тя топеше горещите парчета в чубрица, лапаше ги лакомо и казваше “Мммм!”. Сама не можеше да повярва, че беше омесила такава вкусна питка.
Баба Мария също похапна от питката и похвали внучката си, а после отиде да си почине. Ели се повъртя още малко в кухнята – допълни солницата със сол, пренареди бурканчетата с подправки и изми две забравени чаши.
После седна до масата и, по навик, погледна телефона си. Никой не я беше търсил. Преди, в България, телефонът й непрестанно звънеше и дрънкаше, но откакто се преместиха тук, той замлъкна. Ели се опита да си спомни дали някой от новите й съученици й се беше обаждал някога. А, да – Мартин, само веднъж, за да й каже, че няма да ходи на училище този ден. Но това не се броеше за приятелско обаждане.
– Уфффффф! – изпъшка Ели и захлупи лицето си върху масата.
– Ах, не мога да не опитам от тази питка! – каза едно нежно гласче.
Ели сепнато вдигна глава и се огледа. Полудяваше ли?!
– Кой… говори? – попита тя колебливо.
– Аз съм Розичка – отговори същото гласче.
Още преди гласчето да довърши изречението, Ели се смъкна от стола си и се скри под масата. Захлупи ушите си с ръце и стисна очи. Всичко потъна в мрак и само ударите на полудялото й от страх сърце пробиваха тишината.
Тя поседя малко така, но понеже нищо не се случи, полека отвори едното си око. Не видя нищо особено, само няколко трохи под масата, затова се осмели да отвори и другото си око. Какво да прави сега? Страхуваше се да си махне ръцете от ушите, за да не чуе отново гласчето. Ели почака още малко, но след няколко минути вече не я свърташе. Какво чакаше? От какво се криеше? Вероятно само си беше въобразила, че чува нещо.
Ели решително махна ръце от ушите си и изпълзя изпод масата. Изправи се и… я видя! На кухненския плот точно срещу нея една мъничка фея се беше подпряла небрежно на тавата и си похапваше от питката. Крилцата й леко потрепваха, а до крачетата й се мъдреше куфарче не по-голямо от орехова черупка. Явно току-що беше долетяла отнякъде, че и багаж си беше донесла! Ели замръзна на мястото си и почти престана да диша.
Розичка преглътна хапката си и възкликна:
– Ммм…. много вкусно! Просто забележително! Поздравления!
– Ъъъъ…. – само успя да каже Ели.
– Чудя се само дали щеше да е още по-хубава със сирене! – Розичка си отчупи още едно парченце от питката и го задъвка със замислено изражение.
– Аз… аз… – проговори Ели. – Аз исках да направя питка без сирене. За питка със сирене си има друга рецепта.
– Е, щом майстор като теб го казва, няма да споря – усмихна се Розичка.
– Коя си ти? – успя да попита Ели.
Тя беше почти сигурна, че сънуваше тази малка фея, облечена в тъмно сукманче и бели ръкави, която похапваше от питката й и се изявяваше като кулинарен критик.
– Аз съм Розичка, българската фея – каза Розичка и кимна за поздрав. – На твоите услуги!
– Коя фея?! – гласът на Ели се разтрепера. Тя притисна ръце до сърцето си и направи крачка към Розичка.
– Бъл-гар-ска-та фея – повтори Розичка отчетливо. – Аз закрилям всички българчета по света.
Сърцето на Ели още биеше лудо, но вече не от страх. Никога не беше чувала за българската фея, но нямаше никакво съмнение, че това е тя! Как не забеляза веднага шевиците по бялата й ризка, червените й чорапки, кожените й цървулки… И, разбира се, венчето от рози в косите й. Ами че пред нея стоеше едно съвсем мъничко, вълшебно българско момиченце. Ели пристъпи още по-близо.
– От България ли идваш? – попита тя.
– Не съвсем – отговори Розичка. – Идвам от един вълшебен град, където живеят феите. Но аз съм българче, като теб. Даже си имам българска къщичка и градина с български билки и цветя.
– И говориш на български! – зарадва се Ели.
– Че на какъв друг език да говоря! – засмя се Розичка.
– Какви други български неща знаеш?
– Питай ме нещо, да видим – подкани я Розичка.
– Добре. Можеш ли да играеш български народни танци?
– Да потропвам хорце? То се знае – каза Розичка.
– И да пееш български песни?
– О, да!
– А това сукманче, с което си облечена, нали е българска носия? – попита Ели.
– Точно така! – похвали я Розичка. – Това е носия от Шопския край.
– А можеш ли да приготвяш български гозби? – оживи се Ели.
– Това ми е едно от любимите занимания – отговори Розичка.
– И на мен! – извика Ели. – Искаш ли да приготвим нещо заедно?
– И на това ще му дойде времето – засмя се феята.
Ели замълча, като не откъсваше поглед от своята гостенка.
– Ти каза, че закриляш всички българчета? – попита тя.
– Точно така.
– Значи и мен? – В гласа на Ели имаше надежда.
– И теб, разбира се! – отговори феята. – Веднага щом прочетох за теб в моя Новинарник, реших да ти дойда на гости и да ти помогна да си намериш приятели.
– Какво е това Новинарник?
– Това е моята вълшебна книга, в която всеки ден излизат новини за българските деца по света.
– О! – каза Ели, като се опитваше да си представи Новинарника. – Много се радвам, че си тук!
Ели искаше да каже още нещо, но гърлото й се стегна и от него не излезе нищо повече. Розичка литна към нея, кацна на рамото й и я прегърна през вратлето.
– Как хубаво ухаеш! – каза Ели.
– Розичките във венчето ми ухаят! – каза Розичка. – Познай от къде са!
– България! – прошепна момиченцето.
Без предупреждение една бисерна сълзица се търкули по бузката й и капна в отворената длан на Розичка.
– Знам, че ти е мъчно за вкъщи! – каза й феята. – Но скоро и тук ще се чувстваш като у дома си. Ще видиш!