Това е ситуация, добре позната на българските родители в чужбина – ние говорим на детето си на български, но то предпочита да отговаря на друг език. Обикновено това е езикът на средата, който детето чува и попива от детската градина, училището, телевизията.
Има четири основни причини нашето двуезично или многоезично дете да не общува на български език: липса на желание, липса на нужда, липса на навик или липса на увереност. Да разгледаме причините една по една:
1. Липса на желание
Ако детето преди е имало желание да говори български език, но напоследък вече не иска, важно е да разберем причината за тази промяна. Някои от въпросите, на които трябва да намерим отговор, са:
– Имало ли е ситуация, в която детето се е чувствало неудобно, че говори български език?
– Някой подигравал ли се е на детето, че говори български език?
– Някой критикувал ли е детето, че прави грешки, когато говори на български?
– Детето страхува ли се от това да не направи грешка?
– Детето разбира ли ползата от говоренето на български език?
Колкото по-скоро разберем причината за липсата на желание, толкова по-скоро ще можем да помогнем на детето да я преодолее.
2. Липса на нужда
Децата са прагматични и предпочитат да говорят на езика, който им е по-лесен, като обикновено това е езикът на страната, в която живеят. Когато едно дете знае, че родителите му разбират и двата езика, то ще предпочете езика, който му струва по-малко усилия. Какво да правим в този случай?
Важно е да създадем условия, в които детето да има реална нужда да говори езика. Някои родители например не отговарят на детето си, освен когато то им говори на майчиния език. Ако тази тактика не ни допада, нужно е да създадем ситуации извън дома – срещи с други български семейства, посещаване на българско училище, разговори с роднини в България и, разбира се, дълги престои в България.
3. Липса на навик
Навиците се променят когато житейските обстоятелства се променят. Докато мама или баба се грижат за детето у дома и му говорят на български, детето с лекота общува на майчиния език. Но, в момента, в който детето започне да посещава детска градина или училище, където доминиращият език е друг, неговите езикови навици се променят. Това е много важен момент в развитието на едно двуезично дете, в който трябва с постоянство и търпение да съхраним навика му да говори на български език.
За тази цел е необходимо ние да продължим за му говорим на български, дори когато детето ни отговаря на другия език. Както вече отбелязахме, важно е да намерим хора или обстоятелства извън дома, които да изискват от детето да говори на български език. Нужно е също така да наблюдаваме собствените си езикови навици – често ли “превключваме” от български на другия език? Важно е да помним, че детето ни наблюдава и се учи от нас как да намери баланса между майчиния език и езика на външната среда.
4. Липса на увереност
Когато детето казва, че предпочита да говори на доминиращия език на средата (не на български), защото така му е “по-лесно” или защото така е “по-бързо”, това значи, че на детето му липсва необходимата увереност да говори на български език. Детето може би не се сеща за нужните думи, не знае как да построи изречението си или се страхува да не направи грешка, ако говори на български език.
За да има детето ни повече кураж и самочувствие да говори български език, нужно е да му помагаме да обогатява своя запас от български думи. Когато в живота на детето предстои нещо ново – започване на училище, например – важно е да говорим за това събитие, на български, преди то да се е случило. Така детето ще научи български думи като “класна стая”, “учител”, “домашно”, “урок” и т.н. и ще може да ни разказва за деня си на български с по-голяма лекота.
Нужно е също така да учим детето си на любов към четенето и да му осигуряваме достъп до български книжки от най-ранна възраст. Не на последно място, всеки път когато детето ни говори на български език, е важно да го хвалим и окуражаваме и по този начин да изграждаме у него самочувствието, че говори български език много добре.
Зорница Иванова
[simple-author-box]