В КОЯТО СТАВАМЕ СВИДЕТЕЛИ НА ЕДНО ЗАПОЗНАНСТВО В ОБЛАЦИТЕ НАД ЧИКАГО
Мая, майка й, татко й и малкото й братче Тими живееха в апартамент на 33-ия етаж на една много висока сграда в центъра на Чикаго. Обикновено от апартамента се разкриваше красива гледка към града и към Чикагската река, но понякога, когато небето се намръщеше, през прозорците се виждаше само мъгла. В такива дни на Мая й се струваше, че живее в облаците.
В тази мъглива зимна вечер Мая седеше в стаята си в облаците над Чикаго и си рисуваше. Тя все още беше тъжна и докато рисуваше, си помисли колко хубаво би било да има някой, който да й прави компания и на когото да разкаже какво се беше случило този ден. Точно тогава откъм прозореца се чу нежно гласче:
− Какво рисуваш?
Мая толкова много се стресна, че подскочи! Погледна към прозореца, откъдето се чу гласчето. Там съвсем спокойно беше седнала една мъничка фея и я гледаше любопитно.
− Здравей, аз съм Розичка – усмихна й се тя. − Какво рисуваш?
Говореше й така, все едно бяха стари приятелки. Беше си провесила крачетата от ръба на перваза и ги поклащаше лекичко. Розичка беше висока колкото една педя, имаше нежно личице и две крилца на гърба, които се подаваха през две цепки на топлото й яке. Беше обута с ботушки за сняг, на главата си имаше плетена шапчица и носеше малко куфарче. О, и още нещо – феята говореше на български!
− Ти… – Мая заекна. Не можеше да повярва на очите си. Истинска фея в нейната стая!
− Какво аз? − попита Розичка закачливо, литна към Мая и надникна над рамото й. − Много хубава рисунка, харесва ми! Това дървета ли са?
− Ти си фея! − избъбри Мая задъхано.
Розичка се разсмя от сърце. Смехът й звучеше като нежна камбанка.
− По крилцата ли ме позна? − пошегува се тя и запърха с крилца.
− Да, а също и защото си малка и приличаш на момиченце − каза Мая.
− Браво! Да, аз съм фея. Но я да видим можеш ли да познаеш каква точно фея съм! Чакай малко!
С тези думи Розичка отвори куфарчето си. Мая се облещи – толкова много неща имаше в това мъничко като черупка куфарче. Вътре се виждаха най-миниатюрните цветни дрешки, кожени пантофки и даже някакви цветя.
Розичка бързо свали топлото си яке, ботушките и шапката си. Мая видя, че феята беше облечена в бяла ризка и черно сукманче с избродирани цветни шевици по тях. Розичка разрови куфарчето си и измъкна от него кожени обувчици и венче от розички. Тя обу обувчиците и си сложи венчето на главата. След това кацна на един от рафтовете с книги, за да може Мая хубаво да я огледа. Бузките й бяха кръгли и румени, а очите й блестяха весело.
− Е? – каза тя. − Сега можеш ли да познаеш каква фея съм?
− Феята на розите? − предположи Мая несигурно.
− Не е лоша идея − каза Розичка. − Но не позна съвсем. Аз съм българската фея.
Мая плесна с ръце.
− Ей, как не се сетих! − извика тя. − Ти говориш на български!
− Точно така! И съм облечена с българска носия, а на краката си имам цървулки. − Розичка вдигна краче.
− Знам, знам, знам! − Мая заподскача развълнувано. − И аз веднъж носих българска носия, когато играхме хоро в българското училище.
− Много хубаво! − Розичка кимна доволно.
− А венчето от рози за какво е? − попита Мая.
− О, то е много специално. Розичките в него са от Розовата долина в България, където растат най-ароматните рози на света. Виж колко хубаво ухаят!
И Розичка литна чак до носа на Мая, така че тя да може да помирише розичките в косата й. Момиченцето вдъхна аромата им − беше нежен и сладък.
− Ммм! − Мая вдъхна още веднъж. − Миришат малко като парфюма на мама.
− Да − кимна Розичка. − Маслото от българските рози се слага в най-хубавите парфюми.
− Брей! – учуди се Мая.
Изведнъж Мая се сети, че не се беше представила.
− Аз съм Мая − каза тя. − Приятно ми е!
− На мен също! − Розичка се засмя и направи пирует във въздуха, както си летеше.
В този момент вратата на стаята шумно се отвори и вътре нахълта Тими. Той изглеждаше на около седем години, косата му стърчеше на всички страни, а кръглите му сини очи оживено оглеждаха всичко. Мая се стресна от това неочаквано посещение и се втурна към брат си с протегнати ръце, сякаше искаше да го избута от стаята.
− Не, не! − извика тя.
Тя не знаеше точно защо Тими не биваше да вижда Розичка, но нещо й подсказваше, че една фея не се разхожда току-така пред очите на всички. Тими се закова на място и учудено вдигна вежди.
− Какво става тук? С кого си говориш? − попита той.
− С никого! − излъга Мая и му препречи пътя. − Колко пъти съм ти казвала, че не може да влизаш, без да чукаш!
− Как така с никого? − настоя брат й и присви очи. − Чух те, че говориш и се смееш. Не можеш да ме измамиш – аз съм велик детектив!
− Махай се оттук, Тими! − извика Мая. − Това е моята стая!
− Спокойно, ще се махна − каза той. − Но първо искам да видя кой е тук!
Тими се шмугна покрай нея и започна да обикаля стаята, като поглеждаше в ъглите, зад пердето и даже под леглото. Мая уплашено погледна към прозореца, но от Розичка нямаше и следа. Нямаше ги нито мъничкото й куфарче, нито палтенцето й, нито ботушките й. Мая си отдъхна.
− Казах ти, че няма никой! − викна Мая на Тими. − Само ти се привиждат детективски истории. Излез от стаята ми!
Тими завърши огледа си, каза едно многозначително “Хм!” и важно излезе от стаята. Мая затръшна вратата след него. Когато се обърна, Розичка отново седеше на перваза и си клатеше крачетата. Беше се появила сякаш от нищото.
− Брат ми е много досаден − каза Мая извинително.
− Ами! – засмя се Розичка. − Малките братя често се оказват по-ценни, отколкото очакваш.
(край на откъсите)
ПОРЪЧАЙ „МАЯ И КОНЦЕРТЪТ НА ТАЛАНТИТЕ“ ДИРЕКТНО ОТ МЕН
ПОРЪЧАЙ КНИГАТА ЧРЕЗ AMAZON.COM:
