ЕЛИ И ТАЙНАТА ТЕТРАДКА
ГЛАВА 2
В КОЯТО ЕЛИ ТВОРИ ВЪЛШЕБСТВО
Ели се събу, остави раницата си на пода и погали Роко, който радостно подскачаше около нея.
– Здрасти, Роко! Ммм, мирише на нещо вкусно! Я да видим какво е сготвила баба!
Роко излая в знак на съгласие и се втурна след Ели към кухнята. Там баба Мария, запасана с шарена престилка, стоеше до печката и тъкмо надигаше капака на една голяма тенджера. Когато видя внучето си, тя се усмихна и разтвори ръцe.
– Ели!
– Здравей, бабо! – каза момиченцето и я прегърна.
Тази дребничка жена с къдрава орехова коса беше най-любимият й човек на света! Когато баба Мария им гостуваше, светът на Ели ставаше по-хубав. Двете си споделяха тайни, смееха се и заедно приготвяха ястия, баници, питки и какво ли още не.
– Здравей, чедо! – каза баба й и целуна Ели по главичката. – Гладна ли си?
– Умирам от глад! – отговори Ели.
– Сготвих ти едно от любимите неща – каза баба й и пак открехна капака на тенджерата. Ели надникна вътре.
– Сарми! – викна тя радостно.
– Хайде, измий си ръцете, а аз ще ти сипя – каза баба й.
След малко Ели вече похапваше от вкусната гозба. Баба Мария приседна до нея.
– Как беше днес в училище? – попита тя.
Ели въздъхна и усърдно заровичка в чинията си.
– Добре – отговори тя.
– Случи ли се нещо интересно? – попита баба й.
– Ами… – Ели повдигна рамене. – Мартин ме попита дали ще ходя на рождения ден на Клара. Но тя не ме е поканила, така че…
Гласът й секна и изречението увисна недовършено. Баба й хвана ръчичката й в топлата си ръка.
– Ели, знам, че не ти е лесно да си в ново училище – каза тя нежно. – А отгоре на всичко трябва да говориш и на чужд език! Но скоро ще си намериш приятели, сигурна съм.
– Кога, бабо? – прошепна Ели и сълзи напълниха очите й.
– Ще видиш, че когато дойда следващия път, ще имаш цяла тайфа приятели, както беше в България.
– Искам си старото училище и старите приятели! – изплака Ели.
– Ех, чедо! – въздъхна баба й.
Ели избърса очите си и мълчаливо довърши обяда си. Баба Мария седеше до нея и не знаеше какво да каже.
– Знам какво ще ме развесели – каза Ели след малко. – Хайде пак да приготвим нещо вкусно!
– Не си ли уморена? – попита баба й.
– О, не, не съм! – оживи се Ели.
– Добре тогава – усмихна се баба Мария. – Искаш ли да омесим една питка?
– Искам! – Ели скочи от стола си. – Тази рецепта я знам наизуст!
Тя бързо разтреби масата и си изми ръцете. После откачи готварската си престилка от стената и с опитно движение я завърза около кръста си. Престилката беше детска, точно като за нея. Беше шоколадово-кафява на цвят, с една ягодка, избродирана на джобчето. Ели забрави за тъгата и лицето й засия, както винаги когато се пременеше в престилката, защото от всичко на света тя най-много обичаше да приготвя вкусотии.
– Какви продукти ни трябват за питката? – попита баба Мария и се облегна в стола си.
– Това е лесно! – каза Ели. – Брашно, яйца, захар, сол, кисело мляко и мая.
– Браво на теб, нищо не пропусна! – похвали я баба й. – А помниш ли какво трябва да направим с брашното?
– Да го пресеем, за да стане питката по-пухкава – отговори гордо Ели.
– Точно така! – каза баба Мария и усмихнато започна да наблюдава как внучката й прави питка.
Ели смеси маята с малко топла вода и захар и я изчака да шупне. След това преся брашното, направи кладенче в средата на брашнената купчинка и изсипа в нея другите продукти. После започна да смесва всичко, като разбъркваше и мачкаше с ръка. И сякаш беше вълшебница, Ели постепенно превърна купчината продукти в тесто – меко и гладко като възглавничка. Баба Мария я наблюдаваше гордо и отвреме-навреме й даваше съвет за това или онова.
– Готово е! – каза Ели и потупа тестото с ръка.
– Хубаво! Остави го сега малко да втаса.
– Ох, чакането винаги е най-трудно! – каза Ели, докато завиваше тестото с кърпа, за да бухне по-бързо.
Тя седна до баба си и се усмихна. Всичко друго в живота й беше ново, но любимото й занимание си оставаше същото. Ели можеше да направи хубава питка тук, в Германия, също както я беше правила много пъти в България и това й носеше голяма радост.
Изведнъж на баба Мария й дойде идея.
– Казвала ли си на твоите съученици, че обичаш да готвиш и да месиш? – попита тя.
Ели изсумтя.
– Само това оставаше – да им дам причина да ми се присмиват – каза тя.
– Че защо ще ти се присмиват? – учуди се баба й.
– Не знам – отговори Ели. – Не съм чувала другите деца да си говорят за такива неща.
– Всеки е различен – каза баба Мария. – Защо да не споделиш с тях нещо, което обичаш?
Ели не отговори. Замисли се какво ли биха казали Клара и другите, ако им кажеше, че прекарва часове наред в кухнята, наведена над дъската за рязане и над димящите тенджери. По-добре нищо да не им казва, реши тя. Така поне не рискуваше положението да стане още по-лошо.