ЕЛИ И ТАЙНАТА ТЕТРАДКА
ГЛАВА 1
В КОЯТО ЕЛИ НЕ ПОЛУЧАВА ПОКАНА ЗА РОЖДЕН ДЕН
Часът по немски свърши и четвъртокласниците наскачаха от местата си. Момчетата едно през друго се спуснаха към вратата. След тях бързо излязоха момичетата в групички по две или три, като си говореха и се кикотеха. Вратата се затвори зад тях и в стаята настъпи тишина.
Ели бавно започна да събира нещата си. Тя беше останала последна в класната стая. Децата бяха профучали покрай нея, сякаш не я виждаха. Както обикновено. Тя въздъхна и се надигна от чина си. Господин Клаус, който седеше на бюрото си и записваше нещо в тефтера си, чу тихото шумолене и учудено надигна глава.
– О, Ели, не забелязах, че още си тук – каза той.
Ели само се усмихна.
– Свикваш ли с новия си дом? – попита топло учителят. – Сигурно България ти липсва, но и тук не е лошо, нали?
– Да… Хубаво е – каза Ели и забърза към вратата. – Довиждане, господин Клаус!
– Довиждане! – каза след нея учителят.
Ели излезе от стаята и си отдъхна. Макар че знаеше немски добре, тя се притесняваше всеки път, когато някой я заговореше. Забравяше думите, объркваше се и се чувстваше ужасно глупаво.
Беше голямото междучасие, затова Ели излезе на двора. Някои от съучениците й играеха футбол, а други стояха отстрани и си бъбреха. Изведнъж топката излетя от игрището и фиуууу, туп удари в гърба Клара – дребничко момиче с котешки очи, около което както винаги имаше тълпа от приятелки.
– Хей! – извика Клара. – Гледайте къде ритате!
– Извинявай, Клара! – отговори виновникът Мартин, докато догонваше топката. – Без да искам.
– Не ти вярвам!– тросна се Клара игриво. – Дай тук топката!
– Няма да стане! – засмя се Мартин и вдигна топката високо над главата си.
– Хванете го! – изкомандва Клара.
Приятелките й хукнаха към Мартин с викове и смях. Той изкриви лицето си в престорена уплашена физиономия и се затича. Неговите приятели също се включиха в гонитбата. Получи се шарена вихрушка от зачервени бузи, потни вратове, веещи се плитки и много смях.
Ели стоеше отстрани и наблюдаваше веселата суматоха. Как й се искаше и тя да участва в гоненицата! Един от съучениците й профуча покрай нея и я бутна с рамо.
– Извинявай! – каза Ели, сякаш вината беше нейна, но момчето не й обърна внимание.
Ели се отдалечи малко от игрището, иначе някой със сигурност щеше пак да я блъсне. Въпреки че беше висока на ръст, а косата й беше необичайно къдрава, беше ясно, че никой не я забелязваше. Тя неволно приглади немирните си къдрици и въздъхна. Слабичките й рамене се смъкнаха.
Ели и родителите й се бяха преместили в Бремен преди няколко месеца. Дойдоха тук заради новата работа на татко й. Градът беше красив и даже малко й напомняше на родния й град с широките си улици и с това, че беше близо до вода. Не че река Везер приличаше на Черно море, на на Ели й харесваше да се разхожда край нея така, както преди се разхождаше по плажа. Но колкото и приветлив да беше Бремен, Ели се чувстваше самичка. Всички й казваха, че ще срещне приятели в училище, но засега това не се случваше.
В началото всичко уж вървеше добре! През първите дни в новото училище децата й задаваха въпроси и явно искаха да я опознаят. Ели им разказа, че е от България и че родният й град се казва Варна. Каза им също, че няма братя и сестри, но пък има кученце на име Роко.
Но оттогава бяха изминали два месеца и вече никой не я питаше нищо. Всеки ден тя идваше на училище с нова надежда, че ще си поговори и ще се сближи с някого. В междучасията училището жужеше като кошер, децата си бъбреха и се смееха, но дали защото тя не винаги разбираше шегите им, или защото не умееше да говори бързо като тях, Ели все оставаше встрани.
Междучасието свърши и учениците се прибраха в класната стая. Група момичета се скупчиха около чина на Клара.
– На рождения си ден ще бъда с онази зелена рокля, дето я искам от сто години – каза им Клара. – Нашите ще ми я подарят, знам със сигурност!
– Защо искаш зелена, а не розова? – попита Емилия, най-добрата приятелка на Клара.
– Зеленият цвят ми отива повече, защото имам зелени очи – обясни важно Клара.
– Какво още си намислила за рождения си ден? – попита едно момиче на име Ана.
– О, ще бъде страхотно парти, с много изненади! – отговори Клара. – Хайде, от мен да мине, ще ви издам една!
В този момент Ели мина край групичката и забави крачка, за да чуе каква е изненадата. Клара внезапно замлъкна и направи знак на приятелките си да се приближат още повече. Момичетата скупчиха глави и започнаха да си шушукат и тихичко да се смеят. Ели бързо отмина и седна на чина си.
***
– Ще ходиш ли на рождения ден на Клара в събота? – попита Мартин, докато двамата с Ели вървяха към къщи.
Високото момче със сламено руса коса, което беше предизвикало гоненицата в двора, живееше през няколко къщи от Ели и двамата ходеха и се връщаха заедно от училище. По тази причина те разговаряха горе-долу редовно.
– Ами… май не. Аз не знаех, че тя ще си празнува рождения ден – отговори Ели.
– О! – Мартин смутено мушна ръце в джобовете си. – Не се безпокой, няма да изпуснеш много! Сигурно пак ще ни показва какви подаръци е получила от баба си. Миналата година бяха куп дрехи и разни момичешки неща. Умрях от скука!
– Аха – отговори Ели глухо.
Мартин помълча малко.
– Тя може би е забравила да те покани. Нали си нова в класа – предположи той накрая.
Ели усети парене в очите си и бързо ги разтърка. Само това оставаше – да се разреве пред Мартин!
– Хич да не ти пука! – каза той.
– Не ми пука! – отговори Ели, но нито тя, нито Мартин повярваха на тази лъжа.