Поредица "Феята Розичка и българските деца по света"

Книга първа: "Мая и концертът на талантите"

 

 

За какво се разказва в историята:

Мая е българче, което живее със семейството си в Чикаго. Тя има голямо желание да участва в училищния концерт на талантите, но в деня на първата репетиция Хубавата Сузи я изключва от групата си. Мая е съкрушена, но скоро на помощ й идва една специална гостенка – българската фея Розичка, закрилница на всички български деца по света.

С помощта на Розичка и на една учителка от българското училище Мая и приятелите й се научават да играят фолклорния танц Шопска копаница и участват в концерта на талантите със своето изпълнение.

Дали Мая и приятелите й ще успеят да запазят своето изпълнение в тайна и да изненадат всички в деня на концерта? И дали ще намерят носиите си, които мистериозно изчезват от съблекалнята преди концерта, навреме, за да изпълнят хорото и да се борят за първата награда?

Чрез тази книжка децата ще се докоснат до магията на българските народни танци и, заедно с Мая, ще се научат да вярват в собствените си сили и да бъдат лидери.

„Мая и концертът на талантите“ е първата книжка от поредицата „Феята Розичка и българските деца по света“.

Прекрасните илюстрации в книжката са дело на Христина Петрова.

 

ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА:

Откъс от Глава 3
В която ставаме свидетели на едно запознанство в облаците над Чикаго

Мая, майка й, татко й и малкото й братче Тими живееха в апартамент на 33-ия етаж на една много висока сграда в центъра на Чикаго. Обикновено от апартамента се разкриваше красива гледка към града и към Чикагската река, но понякога, когато небето се намръщеше, през прозорците се виждаше само мъгла. В такива дни на Мая й се струваше, че живее в облаците.

В тази мъглива зимна вечер Мая седеше в стаята си в облаците над Чикаго и си рисуваше. Тя все още беше тъжна и докато рисуваше, си помисли колко хубаво би било да има някой, който да й прави компания и на когото да разкаже какво се беше случило този ден. Точно тогава откъм прозореца се чу нежно гласче:

− Какво рисуваш?

Мая толкова много се стресна, че подскочи! Погледна към прозореца, откъдето се чу гласчето. Там съвсем спокойно беше седнала една мъничка фея и я гледаше любопитно.

− Здравей, аз съм Розичка – усмихна й се тя. − Какво рисуваш?

Говореше й така, все едно бяха стари приятелки. Беше си провесила крачетата от ръба на перваза и ги поклащаше лекичко. Розичка беше висока колкото една педя, имаше нежно личице и две крилца на гърба, които се подаваха през две цепки на топлото й яке. Беше обута с ботушки за сняг, на главата си имаше плетена шапчица и носеше малко куфарче. О, и още нещо – феята говореше на български!

− Ти… – Мая заекна. Не можеше да повярва на очите си. Истинска фея в нейната стая!
− Какво аз? − попита Розичка закачливо, литна към Мая и надникна над рамото й. − Много хубава рисунка, харесва ми! Това дървета ли са?
− Ти си фея! − избъбри Мая задъхано.

Розичка се разсмя от сърце. Смехът й звучеше като нежна камбанка.

− По крилцата ли ме позна? − пошегува се тя и запърха с крилца.
− Да, а също и защото си малка и приличаш на момиченце − каза Мая.
− Браво! Да, аз съм фея. Но я да видим можеш ли да познаеш каква точно фея съм! Чакай малко!

С тези думи Розичка отвори куфарчето си. Мая се облещи – толкова много неща имаше в това мъничко като черупка куфарче. Вътре се виждаха най-миниатюрните цветни дрешки, кожени пантофки и даже някакви цветя.

Розичка бързо свали топлото си яке, ботушките и шапката си. Мая видя, че феята беше облечена в бяла ризка и черно сукманче с избродирани цветни шевици по тях. Розичка разрови куфарчето си и измъкна от него кожени обувчици и венче от розички. Тя обу обувчиците и си сложи венчето на главата. След това кацна на един от рафтовете с книги, за да може Мая хубаво да я огледа. Бузките й бяха кръгли и румени, а очите й блестяха весело.

− Е? – каза тя. − Сега можеш ли да познаеш каква фея съм?
− Феята на розите? − предположи Мая несигурно.
− Не е лоша идея − каза Розичка. − Но не позна съвсем. Аз съм българската фея.

Мая плесна с ръце.

− Ей, как не се сетих! − извика тя. − Ти говориш на български!
− Точно така! И съм облечена с българска носия, а на краката си имам цървулки. − Розичка вдигна краче.
− Знам, знам, знам! − Мая заподскача развълнувано. − И аз веднъж носих българска носия, когато играхме хоро в българското училище.
− Много хубаво! − Розичка кимна доволно.
− А венчето от рози за какво е? − попита Мая.
− О, то е много специално. Розичките в него са от Розовата долина в България, където растат най-ароматните рози на света. Виж колко хубаво ухаят!

И Розичка литна чак до носа на Мая, така че тя да може да помирише розичките в косата й. Момиченцето вдъхна аромата им − беше нежен и сладък.

− Ммм! − Мая вдъхна още веднъж. − Миришат малко като парфюма на мама.
− Да − кимна Розичка. − Маслото от българските рози се слага в най-хубавите парфюми.
− Брей! – учуди се Мая.

Изведнъж Мая се сети, че не се беше представила.

− Аз съм Мая − каза тя. − Приятно ми е!
− На мен също! − Розичка се засмя и направи пирует във въздуха, както си летеше.

***

Откъс от Глава 4
В която разбираме, че Мая е българче

− Няма ли да ме попиташ защо съм ти дошла на гости? − каза Розичка.
− Мама казва, че не е възпитано да разпитваш гостите си − отговори Мая.
− Хм – каза Розичка. – Майка ти сигурно е права. Тогава аз направо ще ти кажа. Днес Хубавата Сузи те изключи от съчетанието по гимнастика. Дойдох, за да ти помогна да участваш в концерта на талантите.

Мая ахна. Закри устата си с ръце и очите й станаха съвсем кръгли – толкова много се учуди.

− Ама как знаеш за това? − прошепна тя, все едно говореше за някаква голяма тайна.

Розичка махна с ръка, сякаш това беше абсолютна дреболия.

− Аз знам всичко за всички българчета по света − каза тя и малко се изпъчи от гордост. − Моята работа е да ги закрилям, затова, когато някое българче е тъжно и има нужда от приятел, аз му отивам на гости.

Мая помълча малко, после попита, все така тихо:

− Значи аз съм българче?

Сега беше ред на Розичка да се удиви. Тя плесна с ръце и започна да пърха из стаята, докато говореше.

− Ама разбира се, че си българче! Що за въпрос!
− Ами аз… защото не живея в България − смотолеви Мая.
− Голяма работа! − Розичка пак енергично махна с ръка. − Майка ти и татко ти се преместиха тук, когато ти беше малко розово вързопче. Но ти си оставаш българче, в това няма съмнение.
− Но аз… − Мая погледна надолу. − Аз невинаги говоря на български език.
− Че много ясно! − извика Розичка. − Ако говореше само на български език, много от приятелите ти нямаше да те разбират. И учителите ти нямаше да знаят какво им казваш. Представяш ли си каква бъркотия щеше да настане!

Мая погледна усмихнатото личице на Розичка и се почувства по-добре. Беше се уплашила, че може би е станала някаква грешка и че Розичка щеше да разбере това и да си отиде. Но ето че Розичка май щеше да остане все пак.

Значи тя, Мая, си беше българче, въпреки че понякога й беше по-лесно да казва какво мисли на английски. Не че не знаеше български език – знаеше го. Откакто се помнеше, майка й и татко й си говореха само на български. И баба й, която се грижеше за нея, когато Мая беше съвсем мъничка, й разказваше приказки и й пееше песни на български език. Тогава Мая знаеше българския език много добре.

Тя и сега го знаеше де, но й беше по-лесно да говори на английски, защото светът й беше пълен с английски думи и за българските понякога не оставаше място.

− Ти си българче, в това няма и грам съмнение − повтори Розичка. Тя пърхаше във въздуха точно пред лицето на Мая. − Искам да ти покажа нещо. Дай ми ръката си!

Розичка свали розовото венче от главата си и го сложи в протегнатата длан на Мая. И тогава стана нещо невероятно. Розите се раздвижиха леко, цветовете им се отвориха още повече и по тях започнаха да блестят искри. Мая гледаше и не можеше да повярва на блещукащото венче в ръката си.

− Видя ли! − извика Розичка, като си взе венчето и отново го постави в косите си.
− Какво беше това? − попита Мая.
− О, това беше един абсолютно сигурен начин да се уверим, че си българче − каза Розичка простичко. − Розичките в моето венче са вълшебни. Те винаги разпознават българските деца.
− Как ги разпознават? − попита Мая.
− Българският народ е много стар, един от най-старите в света… − заразказва Розичка. − Преживял е много изпитания и е оцелял, защото българският дух е много силен. Всички български деца по света са наследили този български дух. Дори българчетата, които не живеят в България, не говорят български език и не знаят много за своя произход, носят в себе си този дух. Той ги прави силни, смели и талантливи. Моите розички винаги го усещат и всеки път, когато ги докосне българско дете, те се радват!

Мая беше толкова изумена и развълнувана, че не знаеше какво да каже. Тя помисли малко и накрая каза:

− И аз ли съм силна, смела и талантлива?
− И още как! − отговори Розичка убедено.

***

Откъс от Глава 6

В която има много тропане и броене

 

Розичка потупваше с краче и отново натискаше нослето си с пръст. Личеше си, че крои нещо.

− Кое ти е любимото хоро, Мая? − попита тя.

− Всичките ги харесвам − отговори Мая.

− Искам да те науча на моето любимо хоро! − каза Розичка. − Казва се Шопска копаница. Публиката никога няма да го забрави. Гледай!

Отнякъде отново се чу народна музика, Розичка скокна и се впусна да играе Шопска копаница. Крачетата й, обути в цървулки, ситно тропаха по перваза на прозореца и от време на време подритваха. Розичките във венчето й весело подскачаха. Хорото я водеше ту напред, ту назад. Мая я гледаше като омагьосана. Искаше й се и на нея да скочи да играе, но не знаеше стъпките.

− Е, какво мислиш? − попита Розичка, когато музиката спря.

− Много ми харесва! Весело хоро е − отговори Мая.

− Да, шопските хорá са едни от най-скокливите − каза Розичка. − Винаги,  когато играя това хоро, си представям как момите и момците са го играли на площада на селото и са се веселили. Били са облечени в най-хубавите си носии, а момичетата са закичвали косите си с цветя.

− И ние трябва да се облечем така! − викна Мая.

− Непременно! − съгласи се Розичка. − За да бъде едно хоро хубаво, танцьорите трябва да са облечени в народни носии. Ще вземеш назаем носиите от твоето българско училище.

− Добре! − каза Мая. − Кога ще ме научиш да играя хорото?

− Още сега! − заяви Розичка. − Ти си българче и българските хорá са ти в кръвта. Ще го научиш за нула време. Хайде!

Цяла вечер Розичка учи Мая да играе Шопска копаница. Мая бързо научаваше стъпките и се забавляваше. Веселият ритъм я гъделичкаше и я подканваше да играе. Тя броеше “раз-два-триии-четири-пет” и играеше ли, играеше. Кой знае защо, Розичка беше започнала да говори на шопски диалект и й казваше да “рипа” високо и да “тупа” с крака, което караше Мая да се залива от смях.

Отвън в коридора Тими се спря пред стаята на Мая и се ослуша. Отвътре се чуваше тропане, броене “раз-два-триии-четири-пет” и смехът на Мая. Тими поклати глава.

− Сестра ми съвсем се е побъркала! − промърмори си той.

 

(край на откъсите)

 

Можете да закупите книжката от България, от чужбина, както и в дигитален формат:

ЗА ЗАКУПУВАНЕ ОТ ЧУЖБИНА: 

ЗА ЗАКУПУВАНЕ ОТ БЪЛГАРИЯ:

За доставка до офис на Еконт с наложен платеж, пишете ми!

Ако желаете да закупите книжката от книжарница, ето списък на книжарниците, където ще я намерите.

В дигитален формат:

Ако желаете да поръчате книжки за вашето училище, моля пишете ми. Благодаря!